Еротиката

Здрасти. Днес съм решил да не се впускам в размишления, а да направя един обикновен... наречето го, анализ. Този път нямам за идея да показвам лично отношение, а просто да отбележа нещо, което смятам за важно.

Става въпрос за Еротиката или модерната машина за пари. Може би няма човек от нас, който да не знае една "поговорка" на нашето общество, а именно - "Сексът продава". Надали има нужда да обяснявам какво означава това, но нека поне спомена - идеята е, че живеем в общество, в което голотата е намерила своята ниша и е достигнала ниво, което обхваща всяка част от нашето ежедневие. Но тук не говоря за тази, пошлата голота, а за естетическата такава - говоря за красотата (била тя женска или мъжка). Рекламите започват все повече да включват красиви индивиди на нашата раса - като започнем от клиповете, представящи пасти за зъби, минем през рекламите на парфюми и достигнем дори застрахователните такива (сещам се за една реклама на българска застрахователна компания, където млада дама тренира във фитнес залата... доста разголена. Дори една от репликите й беше "Не гледай там! Така стават катастрофите!").

Телевизията ни показва само красиви девойки, показващи прилична част от хубавите си тела, а лицата им са като извадени от сън на развиващ се тийнейджър (знаете какво имам предвид). Не говорим за "порно", не говорим и за "пошлост". Говорим за това, че естетическата и артистична голота и еротика са еволюирали в нещо, което е станало неразделна част от нашето ежедневие. Билборди, снимки във вестници и списания, реклами по телевизия, кино и какво ли още не. Всяка млада дама още от ранните си години започва да се гримира, да се поддържа, да боядисва косата си, да ходи по солариуми - всичко това е, може би, страничен ефект от цялата тази "еуфория на красотата". Всеки един от нас е виждал девойки на не повече от 15 години, които неистово искат да приличат на "красивите каки" от видео клиповете и филмите. Не казвам, че това е правилно - казвам само, че е факт, който никой не може да отрече. Обществото ни ражда все повече и по-обработени красавици, които имат една единствена цел - да карат противоположния пол да извръща глави по улиците.

Живеем в един глобализиран свят, където животът на всяка една известна личност е достъпен дори и за Гошо или Пенка от село Долно Нанагорнище. Дали техните деца, които са израснали в по-скромни условия, няма да искат да отидат в големия град, да станат красиви и да пробият в т.нар. "хай лайф". Да, кое дете не мечтае да е известно, красиво и богато. А защо само децата, дори и пораснали, много хора (включвам тук и себе си) искат името им да се чува, да бъдат нещо повече от другарите си. А как може да стане по-лесно това за една девойка, от това тя да се поддържа (и дори много повече от това) и по този начин да бъде забелязана по-лесно.

Преди време бях написал пост, който разглеждаше тема, близка до тази. Но докато там говорех за това, че еднаквостта и пошлостта са нещо модерно, тук искам да наблегна повече на това, че всъщност тази мода има първоизточник, който ни се набива в очите всеки ден - а именно тази "естетическа еротика", която виждаме навсякъде. Да, когато говорим за този тип красота, ние си представяме най-често бляскавите списания, с красивите модели. Ето защо искам да отбележа, че за да бъде нещо красиво и артистически еротично не е задължително то да прилича на "чалга продукт". Не е задължително да се поддържа тази мода на еднаквостта, защото ако се загледаме в обществата на Запад, ще забележим, че еротиката там не е пошла - напротив, тя е нещо издържано и привличащо очите с качества различни от сексуалното желание.

А дали цялата тази система на "сладките и приятни за очите" индивиди не е създадена с една проста цел - печалба? Не мога да дам конкретен отговор, но някак си клоня към "ДА". Пари се правят с модерни идеи, а какво по-модерно от нещо, което е в мислите и пред погледите на хора от всички възрасти? Но да не навлизаме в тази тема, защото е твъ-ъ-ърде дълга. :)

Мисля, че нахвърлих основните точки на това, за което исках да говоря. Да, по тази тема може да бъде писано (говорено) с часове (и множество редове), но не мисля, че тук е мястото. Ако имате някакво мнение по този въпрос, моля ви споделете го. Благодаря ви за вниманието.

Bobby, out!

Вампиризмът като мода

От известно време ми се върти тази идея в главата. Ето я и черно на бяло.

Става въпрос за тази своеобразна "мода", по която всички са полудели в последните няколко години. В днешно време, всичко, свързано по някакъв начин, с вампири е отвратително вървежно. "Едуард е толкова сладък!", на което някоя млада девойка отговаря с "Не е вярно, Джейкъб е в пъти по-готин!". Мисля, че в дадения пример, всички разбирате какво точно имам предвид.

Twilight-модата е нещо невероятно популярно! По дяволите, наскоро дори забелязах, че в един от софийските мол-ове има реклама на кола по един особен начин - "Каква кола би карал ако беше безсмъртен?", като този слогън бе придружен с така красивите жълти очи на Едуард Кълън (боже, докато пиша името настръхвам от кеф...). Не, не го разбирам! Не разбирам защо всички се прехласват по тази история, като може би дори не подозират, че идеята е по-крадена и от медна жица в ромски квартал. Някой от Twilight-феновете чувал ли е за The Vampire Diaries? Дали някой знае, че тези книги са публикувани около 10 години преди така небеизвестната Twilight Saga? А дали някой знае, че историята е общо взето същата - вампир, който не пие от хора, влюбен в тийнейджърка, която учи в гимназия? Да, няма върколаци, които да се бият с вампирите... но някой сеща ли се за Underworld? Не знам... може тези асоциации да са просто дело на моята болна глава. (Между другото има сериал The Vampire Diaries, в който дори има и нещо като българско участие. Даже е приличен и става за гледане.)

А къде изчезнаха добрите стари времена, когато на мода бяха вампирите от The Vampire Chronicles на Ан Райс? Толкова отдавна ли беше времето, когато хората гледаха вампири във филми като Interview With The Vampire? Както много от моите приятели биха могли да потвърдят, от край време съм абсолютен зарибеняк по темата вампири. Но в цялата тази "модерна" суматоха, "изродясали" и "романтични" вампири като Едуард Кълън ми идват малко нанагоре. Няма го добрият стар Лестат, няма я добрата стара Луизиана от XIXв., няма ги и вуду ритуалите... няма го и Дракула. В момента вампирите са просто неразбрани хора, които са безсмъртни и, забележете, на слънце светят като диско топки! Е, наистина не го разбирам. Ако проблемът е в мен, добре... ама някак си май не е.

Като споменах Дракула се сетих и за Bram Stoker's Dracula с Киану Рийвс, както и за едноименната новела. Сетих се и за съвсем другата представа за вампирите в Blade. Разбирам, че за една средностатистическа гимназиална ученичка е нормално вампирите да са мили, романтични и влюбени в тяхна съученичка, ама по начало не е това представата за тях. Не и в традиционната източноевропейска митология, не и във т.нар. "вуду" митология, не и в истинските, стойностни романи (като гореспоменатите такива на Ан Райс). Но както и да е...

Стига толкова, че почнах много да hate-я. Нямам нищо против хората, които харесват Twilight, нито имам против феновете на grandmaster Едуард Кълън (което не значи обаче, че ги разбирам). Имам просто един призив - докоснете се и до другата страна на монетата. Прочетете и нещо различно, свързано с тази тема, особено след като очевидно се интересувате от такъв тип ... "създания". Ако ли не - здраве да е, поне опитах. Мерси за вниманието.

Bobby, out!

Ден в Бетонния свят (част 2)

Здрасти! Мисля, че днес е денят, когато ще постна втората част от трилогията за Гошо. Но преди това нека направим едно:

Previously on "The Concrete World":

... Гошо е обикновено момче, с обикновено сиво ежедневие като всеки от нас. В предния епизод ние видяхме неговата сутрин, изпълнена с размисли, криво настроение и бетон. Как ли ще продължи историята...

... and now, the next part of the story:

Част 2-ра: Ден в Бетонния свят

Гошо стига своята работа/университет с едно прилично закъснение (все пак трафикът в града му е гаден). Там той сяда или в някоя работна кабинка/зад някое бюро, или се набутва в стая, пълна с други Гошовци, които "попиват" знания от някой възрастен Пешо. Но май ще е по-добре да разделим разказа ни:

1) Гошо е завършил (или не) университет и работи: Веднъж, застанал зад своето бюро/в своята кабинка, Гошо започва своят неистов труд, за да може да си позволи наема на апартамента си, а и все пак идва годишнината с приятелката му - ще трябва да купува подаръци. Той е сложил своите очила, които лекарят му е казал, че ще предпазват очите му от вредните лъчения на компютъра, и щрака като подивял с мишката - дали ще търси информация, дали ще пише доклади, дали ще смята нещо счетоводно, или просто ще реди пасианси - това няма значение, защото е важно да прави някаква дейност. Така минава голяма част от работния ден на Гошо. Е, с малко изключения разбира се: често си прави почивки, за да изпие по чаша кафе с някой колега, с когото обсъждат снощния мач или някоя красива колежка. Той също така винаги успява да намери време да поговори и по телефона - с приятели, с роднини, с половинката си. Общо взето Гошо разбира, че работата му е леко скучна и затова винаги успява да намери начин да се разведри.

Този път мислите и чувствата му са някак по-различни - отегчението е пак налице, но е някак притъпено от всевъзможните дейности, с които Гошо, като един млад човек (може би само по душа), намира, за да се разсея. Той отново осъзнава, че е обграден и затворен в клетката на бетона, но вече се е събудил (часът е да кажем 2-3 следобед) и осъзнава, че това е нормално, че това е светът, в който живее, независимо дали му харесва или не. Той малко по млако успява да усети, че не може да се измъкне - да, облаците са там горе и все още се движат красиво - да, той все още може да си представя, че лети - да, той прави тези неща, за да измъкне съзнанието си от оковите на сивотата - но също така той разбира, че това не е истината, а все пак Гошо е здраво стъпил на земята младеж. Ето защо той върши своята работа, печели своите пари, живее своят живот, а другото е само в съзнанието му - тайната надежда нещата да се променят.

И при всички тези неща, Гошо постоянно гледа часовникът си, защото знае, че свърши ли работния ден, съзнанието му ще изплува и ще вземе превес, защото вечерта ще бъде страхотна.

2) Гошо е студент: когато вече е в стаята, където се провежда лекцията/упражнението му, Гошо намира своите приятели и сяда до тях. Там ще прекарат поне час и половина (в най-добрият случай), затова и ако човек се огледа ще види как другите Гошовци са се разпределили също по групи (наречете ги ако искате "групи по интереси"). Лекцията върви страшно бавно, а Гошо и компанията му просто са спряли да слушат - те или играят белот, или гледат някое клипче в интернет на телефона/лаптопа на някой от тях, или просто говорят за снощния мач или обсъждат някоя красива тяхна колежка. И след известно количество време, това скучно занятие свършва и Гошо и неговите приятели отиват в близкото до университета кафе (съмнява ме да е само едно, но нека за доброто на разказа да не излизаме в подробности). Те сядат там, а малко по малко към тях се присъединяват други тяхни колеги (или колежки). Започва бурно обсъждане на предишната лекция, започва обсъждане на лектора, а и на другите им преподаватели и курсове. Не след дълго разговорът се отмества в тема, която вълнува всички на масата - дали ще е музика, дали ще е кино, дали ще говорят за някоя дискотека - това няма значение. Нашите герои се забавляват и то искрено. Но времето отминава и те отново се забиват в някоя малка, прашна и задушна стая, а този път, пред бялата дъска, с маркер в ръка, е застанала някоя Петранка. Така минава денят... а Гошо и приятелите му чакат той да свърши по-бързо.

В този обикновен ден, Гошо вече е забравил скучните си мисли от сутринта, забравил е да бъде сив и крив, и е станал ведър, бодър и с ум, по-остър от бръснач. Хуморът за малко да го удави, а приятелите му не му дават и за миг да се вглъби в себе си. Дали е защото са все млади хора, обичащи живота, или просто всички те са сами по себе си едни ходещи сиви петна, които обаче, като се съберат създават цветова гама, по-шарена от тази на дъгата? Не е важно, важното е, че този наш университетски Гошо е различен - той е сякаш младият ни, тийнейджърски Гошо, но без скучните ограничения на родителите, готов да се впусне в света и да гребе от него с пълни ръце...

to be continued...

Ами това беше втората част - нещата сякаш се избистрят за нашия герой - бетонът сякаш изчезва (или просто Гошо спира да мисли за него/или просто е открил как да прати мислите сив друга посока). Очаквайте скоро и последната част, където ще видим вечерните/нощните приключения на Гошо. Благодаря ви за вниманието :)

Bobby, out!

Злобата – Протеинът на нашето съвремие

Здрасти. Това е първият пост, написан не от мен (Боби), а от мой приятел (на име Никола), който изяви желание да се пробва в блогърството. Дано ви хареса и да се надяваме, че той ще се съгласи да пише и друг път, защото има някои доста добри идеи.

P.S. Ако някой от вас също има желание да драсне някоя друга "статийка" - нека ми пише :)

Вероятно за всеки от нас /за себе си мога да твърдя без всякакво съмнение/ има дни, в които нещата просто не потръгват или не се случват по начина, по който на нас ни се иска. В която и да е сфера от живота, за която се сетите. Народа е казал нещо от типа на „ който не е палил огън, той не се е опарил...” . И ако се замислите повърхностно /да, ще използвам думата „повърхностно” вместо планина от епитети и квалификации, дефиниращи „грандиозния” мисловен процес върху последната поговорка, просто защото много хора се опитват да направят лесното по-трудно и сложно отколкото е/, та ако се замислите, ще откриете, че народа е бил прав. Със опита идва резултата, а със резултата идва нашата човешка реакция, а със настоящото изречение може и да ви изникнат спомени от една не дотам известна реклама на произволен образователен канал /всъщност май беше Discovery, но не бих заложил живота си на това/. Както и да е, тезата ми е, че различните хора реагират по различен начин на неуспехите си и вместо да подредя отговорите в подточки или да ги селектирам по важност – познат от учебниците по биология от средния курс приом на вездесъщите им автори, аз си избирам да говоря за Злобата като последствие и отговор на проблемите. Ако пък настоящото се хареса, дано имам възможността да се превърна в „среднокурсов автор” в рамките на блога /в рамките на шегата, разбира се/.

Говорейки за Злобата, аз не ще пренебрегна и двете страни на проблема – т.е неприятните последствия, но и растящата мотивация, която я съпътстват и последват.

Както и при приемането на химични субстанции с цел ускорено физическо развитие /надявам се почитателите на метода прочетат и следващите редове :)/ приемането на злобата, агресията за движещ фактор, за решение на проблемите си има своите положителни и отрицателни страни.

От една страна, да бъдеш агресивен, е да си целеустремен, т.е агресията в една или друга степен ни превръща в зверове. Дали обаче на заситения след скорошен улов лъв му пука за останалата хищна част от фауната, останала образно казано „с пръст в устата”. Не мисля. Работата е там, че нито ние сме зверове /или поне така ни се иска да мислим/, нито живеем в толкова екстремна среда, където успехът е въпрос на живот и смърт. Затова и мнението на околните, а и собствената самооценка, е от голямо значение за това как ще ни възприемат те и по-важното в случая, поне за мен – какво мнение ще имаме за себе си. Това, което искам да кажа, е че реваншизма, прекалената амбиция, злобата /спортната злоба е пример за впрегната в полезно действие негативна емоция/, всички те, когато са в допустими граници, могат да бъдат от полза при решаването на някакъв проблем. В крайна сметка това, към което всички съзнателно или не се стремим, е прогресът.

Как ще го постигнем е въпрос на личен избор.

Междуполовата борба

Здрасти.

По принцип не обичам да деля хората, нито пък да правя някакви определения и разлики между (и за) тях. Но след снощи, малко ми дойде в повече...

Нека разкажа, какво възбуди интереса ми да напиша този пост: Бях с приятели в софийска дискотека (в така не-безизвестния Студентски град), като по традиция тази дискотека бе от т.нар. "чалготеки" (просто съм си такъв...). Та на входа на тази дискотека, охраната ни спря, погледна момичетата и ги избута вътре с думите "влизайте", а аз и един мой приятел бяхме скастрени (ако мога да използвам този глагол) с едно грубо "за вас входът е 5 лева!". Не, не ме разбирайте погрешно, нямам проблем да платя 5 лева вход, все пак съм отишъл да се забавлявам... но не ви ли прави нещо впечатление?

Да... именно! И преди са ми правили този "номер", но снощи просто се замислих - защо жените са привелигировани по такива места? Рабирам, красота... сексапил... всичко! НО! По дяволите някак си не е честно, или поне така си мисля. След като прекарах обаче известно време в тази дискотека, разбрах защо е всичко това. Някъде към 1-2 през нощта, дансинга беше пълен със смешни (по мое лично, скромно мнение) момци, които гледаха нагло и с поглед тип "ще ти направя такива неща, че вашите ако знаеха, нямаше да те пускат да излизаш навън" 3-те момичета, които танцуваха съвсем спокойно някъде между тях. Първоначално, тази картина ми се стори просто жалка, но после отново се замислих и лампата над главата ми светна - ето защо входът за жени е безплатен! Как иначе ще успееш да докараш стотици загоряли (извинявам се за думата) мъже, които да точат лиги по девойки, които просто изкарват една страхотна вечер за има-няма 10 лева (говоря чисто в пиене), а ако някой се престраши да ги почерпи - може и да минат без пукнат лев!

Но, когато говорим за междуполова борба, не става въпрос само за дискотеки или пари... говорим за един голям мащаб. Говорим за работни места, говорим за социална среда, говорим и за едно обикновено нещо, като студентски изпити. Защо ли? Ами аз лично смятам, че е много по-лесно една девойка с голямо деколте и секси поглед да вземе изпит при застаряващ професор, отколкото един брадясал момък. Не знам, може да е само мое мнение... Но не ви ли се е случвало да видите нещо подобно? Или пък все някога в живота ви (ако ТИ, който четеш, си мъж) сте забелязвали едно неравно поставяне на половете в социалната йерархия или просто в ежедневни ситуации. Разбира се, че винаги се прави път на "дамите" (които напоследък са изчезващ вид, но това е тема за друг пост), винаги когато има красива девойка, всички мъжки езици са по земята (видимо или не), като това й позволява да се разхожда по умовете и главите на бедните мъже. Всичко това е някак странно. Не, не ме разбирайте погрешно - аз абсолютно харесвам жените, дори съм им огромен фен (ако имаха "страница" във Facebook, щях да им стана фен и там...), но някак си започва да ми омръзва да гледам как някои красавици просто прекаляват с използването на своя "чар" (или крака, или гърди, или лице, или дупе... или каквото още се сетите).

А, ако ТИ, който четеш, си всъщност жена - извинявай за думите ми, ако са те засегнали по някакъв начин. Не е било това целта. Просто искам да се замислиш и да си кажеш, с ръка на сърцето, че нещата дотук не са истина. Тогава аз лично ще те почерпя една близалка (само не знам дали ще ти хареса повече ягодова или шоколадова... помогни ми!). Замисли се и кажи, че в днешната социална култура не е по-лесно да си красива жена. Замисли се и си признай, че поне веднъж през живота си, си използвала своя "чар" (или другите неща, които изброих по-горе) за собствена изгода. Замисли се и бъди честна - не пред нас мъжете, а пред себе си. А ако този пост ти е докарал усмивка - браво на мен! (но помни, че не е била точно тази целта ми.)

'Айде стига съм коментирал. Стига, защото задълбах твърде надолу в обществената ни психика. Силно се надявам обаче, с тази публикация, да съм ви накарал поне малко да помислите по този въпрос, ако не сте го правили вече. А ако сте разсъждавали поне някога като мен, то още по-добре - не съм единствения, който забелязва пропукващата се мазилка на социалната среда, в която живеем. Благодаря за вниманието!

Bobby, out!

"Върви при другите намазани с грим..."

Отново започвам с песен... невероятна песен при това! Освен, че ми се е набила отвратително много в съзнанието, тази песен има един интересен текст, който реално е причината да напиша този пост. А именно:

I've been roaming around,

always looking down at all I see.

Painted faces fill the places I can't reach.

И тъй като уча в един ... интересен университет (НБУ), нещо постоянно ми прави впечатление - хилядите намазини, модерни лица (и мъжки, и женски). Впечатление ми прави не за друго, а защото забелязвам как в последните 15-тина години нашата българска социална култура се променила коренно. И въпреки, че като мъж нямам как да се оплаквам от това, че девойките се поддържат (това е меко казано...), има случаи, когато всичко е в едни невероятни мащаби и накрая просто оставам потресен.

Ето пример: преди няколко дни, по време на обичайната почивка между лекциите, пиех кафе с колеги на партера на университета и покрай нас мина "стадо" (не искам да има обидени жени...) натруфени и префърцунени (винаги съм обичал тази дума) девойки, които на пръв поглед бяха излязли от конвейра и бяха тръгнали да търчат из нашия красив свят. И да, въпреки, че имаше разлика (примерно в цвета на косите.. забележете, измежду тях имаше и брюнетки!), всичко бе някак като в сюрреалистичен филм... сякаш бях в Матрицата и това беше някоя бъгната програма (извинявам се за компютърния термин) - всички тези девойки (ако не се лъжа 4 на брой) бяха с мощно топирани коси, силикон (да, въпреки че не съм сигурен, съм готов да се обзаложа), двеста и петдесет метрови крака, обути в адски тесни дънки, прилично-големи деколтета, а по лицата им бе застинала една и съща физиономия - гримът беше толкова много, че когато решат да го свалят, той щеше да се отлепи като отливка от лицата им. ... Но още по жалкото в цялата ситуация е ... че това не е само в моя университет, не е и само в София...

Нашата цяла модерна социална култура е изградена върху един модел на външен вид и държание ("мутренски"-я такъв):

1) при мъжете това са огромните мускулести тела, носенето на анцузи, карането на страшно скъпи коли и свръх-арогантното държание тип "лошо момче".

2) при жените - вече описания в примера външен вид и държанието тип "страшно готина, лесна (или точно обратното - адски надута) и, с извинение, куха кукла".

И въпреки, че това не са съвсем задължителни образи, в които всички влизат (слава богу!), те са един сигурен начин да бъдеш смятан за "вървежен" и да имаш купища успехи с противоположния пол, а понякога и професионални такива.

Но за моя голяма радост (и с това приключвам), някъде там виждам светлината в края на тунела - виждам, че в моето поколение (и силно се надявам в следващите) има една тенденция, която малко по малко избутва тези два социални калъпа, по които се изливат постоянно нови клонинги, които завземат местата за социален живот. Тази тенденция, за която говоря може би идва от западната култура, която навлиза с бързи обороти в нашето балканско общество. Тази тенденция, за която говоря, въпреки това, че не бива възприемана от всеки, е по-добрия от двата варианта (поне по мое мнение). И тук е момента да разкрия за какво говоря:

1) обличането и външния вид - силно индивидуализиране, граничещо с последните думи на модата (или поне доближаващо се), младежки (истински модерен) начин на обличане и използване на аксесоари, различни от обичайната мутренска малка чантичка (или паласка).

2) държание - в този образ, за който говоря, държанието е нещо отново силно индивидуално - всеки бива себе си (или поне се опитва), погледът малко по малко бива преместен от АЗ към ДРУГИЯ, което за мен е един добър признак за развитие. Арогантността отново е на лице, но в едни по-нормални граници, и въпреки че понякога "лошото момче" пак се показва, то е не толкова първично и агресивно, а сякаш изкарано от някое списание - с чувство за хумор и определено имащо стил.

И нека обобщя - балканските модели, доведени с тъй наречените "мутренски години", въпреки че все още е на мода, малко по малко започват да губи интереса си и да дават място на един западен тип изглеждане и държание, които напомнят, че освен тела, в тази няколко хилядна еволюция, хората са развили разум и социални качества. Но кога точно (и дали въобще), този мутренски модел ще изчезне... един господ знае. Важното обаче е, че малко по малко основата му бива разклатена (и отново трябва да отбележа, че той все още доминира). А както знаем - за да направим един своеобразен "преврат", трябва да започнем все от някъде тази социална революция!

Благодаря ви за вниманието и чао :)

P.S. знам, че песента в началото нямаше много общо с темата ... но е страхотна и трябваше да я постна все някъде из блога :D Затова... чуйте я при всички положения!

Bobby, out!

За онези, креативните мисли

Хелоу! Как сме? Защото точно в този момент аз съм 10 точки!

От известно количество време съм в едно нестандартно, но въпреки това страхотно настроение. Чувствам се някак креативно и просто не ме свърта на едно място.

В главата ми бушуват едни такива креативни мисли и идеи, които искат да излязат на бял свят и да създават каквото и да било творчество, но не мога да ги синтезирам в нужната "огнева мощ". В момента искам да пиша в този блог, искам да пиша разкази, искам да пиша вестник, искам да пиша за всичко! Искам и да правя музика (въпреки, че това няма как да стане... в никакъв вариант, в никоя паралелна вселена - нарачете го ... липса на талант). Искам и да чета - обикновени романи, неща по моята специалност (било то Пи Ар или обикновена реклама), искам да чета разни интересни неща в интернет, искам всичко! (но не съм някое виетнамче в реклама на българска банка!)

Чудя се - с кое да се захвана първо? За кое идеите ми ще стигнат най-много и ще успея да го завърша? И най-вече - кое ще ми е най-интересно? Не мога да си отговоря на тези въпроси, ама пък и не ми дреме. Просто защото мога да стоя в това си креативно състояние, да слушам красива музика и да се усмихвам тъпо. Но рано или късно, всичките идеи ще изригнат като вулкан и ще зарият всичко друго в съзнанието ми с една шарена пепел, от която ще се родят красиви неща - поне така си мисля.

И въпреки, че сесията ми наближава и имам да се занимавам с някои не-чак-толкова-яки неща, от известно време просто стоя и обмислям всевъзможни идеи и тяхната реализация - било то разширяване на блога и вкарване на още хора, които да пишат (какво мислите за тази идея? драснете по един комент), или пък създаване на семпъл студентски вестник с минимално финансиране, но много добра реализация и идеи, или може би задълбаване в интереса ми по психология и НЛП (невро-лингвистично програмиране), а защо не и хилядите други неща, които се вихрят в главата ми. Но стига съм ви занимавал, усещам, че започвам да ставам банален...

'Айде засега чао и да се надяваме, че поне някоя от тези идеи ще придобие реална форма и ще навлезе от царството на моето болно съзнание в нашата реалност!

P.S. чуйте [ТАЗИ] невероятна песен!

Bobby, out!

Утро в Бетонния свят (част 1)

Здрасти... тъй като бях осенен от една интересна идея, мисля да поразнообразя постовете в блога. От днес, в продължение на няколко (разхвърляни във времето) поста ще разкажа един своеобразен разказ, изобразяващ един обикновен, всекидневен човек, живеещ в света, който ние така добре познаваме и обичаме... Та нека започнем:

Част 1-ва : Утро в Бетонния свят

Гошо е като всички нас - обикновен, работещ, съвестен (но не винаги) човек. Сутрин, той се събужда, изпсува ранния час и става. Облича се и отива да се измие. После пуска телевизора, където попада на едни почти-еднакви предавания, различаващи се само по декора в студиата, водещите и техните нрави. Прави си закуска и сяда да я изяде, гледайки любимия си "сутрешен блок" по любимата си телевизия. И преди да замине за работа, той пуска своя компютър, за да провери фейсбука си и дали някой "онлайн" приятел му е писал.

След това, Гошо излиза от апартамента си и отива на работа или към университета (зависи от годините и социалния статус на Гошо, вие изберете кое) със своята кола втора употреба или с любимия на всички ни градски транспорт (изборът отново е ваш). Веднъж стигнал, той започва своята работа/учение (но това е тема за следващата част на разказа...).

По време на всичките си тези дейност, Гошо вижда само едно: докато е още в апартамента си, той вижда през прозорците само бетонните сгради, обградили го като затвор, вижда тераси, и някъде там, през отсрещните прозорци, той вижда други събуждащи се хора, вършещи същите дейности. Може би, през времето, прекарано в бетонната кутия, наречена дом, Гошо е видял поне малко от слънчевата светлина, озаряваща света навън. А когато излезе, нашият герой забелязва още бетон, мръсотия и зацапани цветове. Евентуално, но това става много рядко, той ще вдигне глава нагоре и ще види движещите се облаци, летящите птици и слънцето, което ще го заслепи със своята носеща-живот светлина.

По време на всичките си тези дейности, Гошо чувства само няколко определени чувства, каквито може би чувстват и повечето събуждащи се заедно с него хора: сънливост, нервност, чувства сивотата на ежедневието и обгръщащата го среда. Той има само едно желание: тези чувства да отминат бързо, но не се надява това да се случи...

to be continued...

Засега толкова... следващите части от "разказа" някой друг път.

P.S. идеята на "разказа" не е да ви поствам някоя от моите творби, а чрез повествование да се опитам да опиша света, в който живеем.

P.S.2. ще се радвам да чуя отзиви :)

P.S.3. няколко часа по-късно от постването на тази публикация, осъзнах, че едно страхотно стихотворение, което ми се е впило в главата, ще се впише идеално в тази картина. Затова ето - Самотният човек от Борис Христов.

Bobby, out!

Да пишеш или да не пишеш?

Добър ден.

Докато стоя и слушам музика в този топъл януарски ден, нещо в мен се разбушува. Може би защото досега преглеждах творбите си, може би защото допреди малко гледах интервюта с някои доста интересни български личности, а може би просто защото съм в едно от онези настроения. Но това няма значение...

Та докато стоя и правя тези неща се замислих за това, което правя от едно известно количество години насам - да пиша. Винаги, когато се чувствам странно или щастливо, или тъжно, или просто имам нещо различно от обичайните мисли в главата си, аз пиша. Дали ще са разкази или стихове, дали ще са произволни размисли или, както сега, постове в този блог, аз пиша. Това ми дава някаква свобода, която не мога да усетя по друг начин, защото повярвайте ми, опитвал съм. Чувството да седнеш и да излееш всички тези мисли и емоции черно на бяло е просто освобождаващо, отпускащо и изпълващо.

За мен няма по-добър начин за вентилиране на лошите неща, натрупали се по един или друг начин в теб, или просто показване на добрите емоции, които стоят прикрити там някъде... вътре. И въпреки че на моменти чувството, че искам да пиша е по-силно от мен, усещам, че идеите не идват. А някой път е просто обратното - идеите са в главата ми, готови и перфектни, но когато започна да ги създавам върху белия компютърен лист, всичко излиза погрешно... Не знам защо е това, наистина. Не ми харесва, но понякога не зависи от мен. ... И сега усещам, че влизам в излишни подробности, които не ви интересуват.

Затова нека направя едно заключение - писането е свобода и страст, която не можете да усетите по друг начин (поне аз не мога...). Ето защо, ако някога усетите този порив у вас, да излеете мислите и чувствата си на хартия или на компютър - направете го! И сега, докато пиша тези редове, усещам, че напливът да създам нещо е огромен, но идеите са някъде далеч... надявам се превозът им до моята глава да е бърз, защото иначе ще бъде лошо...

Благодаря ви за вниманието и да се надяваме, че скоро ще четете ново мое творение! Засега - чао!

Bobby, out!

"Извинявай" или история за една магическа дума

Здрасти.

Нещо отново са ме налегнали размисли по разни житейски въпроси. Този път, не за първи път, ме тормози конкретна думичка. Сега тя е: извинявай.

Тормози ме не за друго, ами защото в днешно време тя е заела едно странно място в общуването: или я употребяваш твърде често, или изобщо си я извадил от речника си (и въпреки че има изключения... за мен поне, те са рядкост). Затова нека разгледаме тези два основни варианта на употреба/неупотреба на тази магическа дума:

1) Понякога използваме извинявай твърде често: в света, в койти живеем се наблюдава тенденция или навик (не съм сигурен кое определение е по-правилно...), да се извиняваш за щяло и не щяло. Самата дума е станала неразделна част от нашето ежедневие, дали от любезност или просто навик. Буташ чашата кафе на колегата си - "извинявай", забравил си пижамата на гаджето си за пореден път у вас, неизпрана - "извинявай", преяла птичка нааква колегата ти по рамото - "извинявай", блъскаш се в дърво на улицата - "извинявай" (опа... има нещо сбъркано в последния пример... а, да - това, че е реален случай, който се е случвал сигурно на голяма част от нас или на наши приятели). И това, че да се извиниш за нещо, означава да бъдеш учтив, любезен, възпитан, или просто съвестен, не е нужно да го правиш за всичко във всекидневието ти, защото някои неща просто се случват и ние нямаме контрол върху тях. Още по-малко пък, може би за лошо, някой в днешно време ще обърне толкова голямо внимание на тези социални обичаи (ако греша, ще съм радостен да ме опровергаете).

2) От друга страна стои моментът, когато не се извиняваш за нищо - ти си безскрупулното арогантно копеле на 21-ви век и няма да позволиш на никой да иска от теб нещо, било то просто една 4-срична дума. Въпреки че социалното общуване за нас е нещо, без което не можем, въпреки че погледът ни е обърнат към Другия, да си егоист в днешно време започва да става все по-модерно. Всеки един от нас малко по малко осъзнава, за жалост, че да мислиш почти и само за себе си не е толкова лошо (или поне аз наблюдавам такава тенденция, надявам се да греша...). Това, да направиш нещо лошо не трябва да те притеснява... напротив - по този начин ти ставаш различен... не си вече доброто момче, което има спокоен живот и не получава мацките. Ти си вече, както добре го нарекох по-горе, безскрупулното арогантно копеле на 21-ви век и по този начин ставаш вървежен (по дяволите, опитвам се да видя проблема в цялата тази картина, но нещо все ми убягва...).

Но няма ли някакъв начин за съчетаване на тези две противоположности. Няма ли начин, както в Будизма (нещо ме е хванала тази вълна), да изберем средния път. Има разбира се (и тук се сещам за една стара глупава реклама на едно глупаво предаване по една от големите телевизии, но да не се откланям от темата) - средния път, поне за мен, е принципа: Правиш нещо. Защо да се извиняваш, след като преди няколко минути/произволно количество време ти си желал това нещо и рано или късно си го постигнал? Ще се извиниш тогава, и само тогава, когато усетиш, че си преминал границата, че постъпката ти, въпреки, че е желана, е грешна или просто води до неприятни/лоши последици.

Нямам представа дали съм прав, нямам представа и дали аз самия спазвам този "мой" принцип. Знам само, че има нещо сбъркано в цялата ни социална система и начина ни на общуване... затова и мисля по-често да пиша по проблеми именно от тази обширна тема. Засега стига толкова... достатъчно ви тормозих с моите глупави мисли и размисли. Лека нощ и до скоро :)

Bobby, out!

Две-Нула-Едно-Нула или ЧНГ!

Добро утро и... Честита Нова Година !!!

Знам, че вече е втори януари, обаче вчера не бях много в състояние да пиша пост-ове...

Затова отново - ЧНГ, искам да ви пожелая страшно много здраве, щастие, любов, успехи, късмет, и както напоследък обичам да казвам, всичко друго идва само! Пожелавам ви също така много по-малко учебни и професионални премеждия, а парите и хубавите оценки да се леят като река.

Искам също така да благодаря на всички, които четоха този блог през изминалата година и да им кажа да не се отказват, занапред ще бъде по-добър!

Искам да благодаря и на абсолютно всички, които спомогнаха 2009 да бъде толкова хубава!

Искам и да помоля нещо... искам да помоля същите тези хора да се постараят да направят 2010 още по-страхотна!

А сега ще ви кажа "Чао!" и ще отида да си изпия сутрешното кафе. И запомнете: "2010 ще бъде вашата година!" - повярвайте го и то ще стане реалност!

Bobby, out!