Haaave you met TED(.com)?

Стоях си тази вечер и си мислих за какво мога да направя следващия си пост. Мислих и се сетих. Защо да не е за последната ми ненормално голяма зарибявка, а именно TED.com. Нека ви разкажа.

TED е сайт, чието мото гласи "Ideas worth spreading." Това само по себе си говори много. Но нека все пак обясня за какво става въпрос. В сайта има над 700 клипчета, снимани на различни конференции, обхващащи десетки теми. От бизнес, през житейска философия, технологии и екология, до разтърсващи истории на хора, преживели какви ли не случки. В TED можете да научите страшно много, можете да се обогатите душевно, мисловно и интелектуално. И докато Facebook е една социална мрежа, целяща просто да свърже хората, TED е такава, целяща да свърже тези хора, които имат желанието да променят света... или себе си.

Шефове на корпорации, изобретатели, мотиватори или просто обикновени хора с добри идеи, всички презентатори в TED са специалисти в своята област и дават всичко от себе си, за да убедят публиката (и посетителите на сайта) в своята идея. С нови клипчета всеки делничен ден, сайтът гарантира десетки, а може би стотици часове прекарани по един ... интелигентен начин. Да, казвам го от личен опит, защото в последния месец съм прекарал сумарно дни в TED, без да повторя клипче и без да ми стане скучно дори за миг. Силно препоръчвам сайта на всички отворено мислещи хора, както и на тези, които искат да станат такива. Смятам, че няма да останете разочаровани.

P.S. Клипчетата са на английски, но на голяма част от тях има български субтитри.

P.S.2. Ако има тедстъри, които са регистрирани в сайта, нека ме намерят и ме добавят като приятел :)

Bobby, out!

Meet Patrick, he is an optimist.

Здрасти!

Понеже не съм писал нищо тук от ... една кофа време, от известно време се мъча неимоверно силно да измисля тема, да измисля „сюжет” за една проста публикация, та да се види, че съм жив. Мислих, мислих, чудих се и все удрях на камък. За сметка на това вчера, по време на разговор с моя приятелка, в главата ми веднага изскочи темата, изскочи публикацията, изскочи на бял свят блогърското в мен... ‘дето се вика.

Та затова днес ще ви говоря за ... това колко е важно да си позитивен (че аз мога ли да говоря за друго... особено в последно време, когато стоя нонстоп ухилен и си свиря с уста, ‘щото усещам, че светът е адски свежо място.) Всичко започна, когато вчера си купих стресбол (от тези меки, дунапренени топчета, ‘дето уж ги стискаш докато си страшно изнервен). Купих си тая жълта топка с нарисувано усмихнато човече на нея и от дума на дума, в разговор с една мацка (както казах по-горе), ми хрумна тази „теория”: Стресболът с хепифейс (да я наречем със звучното име Патрик) е една физическа метафора за един усмихнат човек. Този човек е мачкан за удоволствие от някакви глупаци, които искат да си избият агресията и кривотата някъде. Патрик обаче е супер голям оптимист с вечна усмивка на лицето си (направо ‘дето се вика, усмивката му е нарисувана...). И понеже е такъв супер голям оптимист, след като го смачкат (понеже не всички могат да се отърват от това), Патрик се връща в първоначалната си форма – кръгла, жълта и усмихната. Схванахте ли идеята? Адаптивност. Адаптивността му е майката.

Що не можем всички да сме като Патрик – оптимисти, дето колкото и да ги мачкаш, после винаги са усмихнати и позитивни. Всъщност можем... ама не искаме. Няма да ви описвам колко ми е добре, когато след кратка пауза аз съм пак този позитивен и усмихнат персонаж, с физическа метафора един жълт стресбол. И нямате представа колко много се радвам, когато откривам, че много млади хора са този персонаж, даже и без да се усещат. Жалкото е, когато видя някой, който просто се пуска по течението, ‘щото животът го изисква от него. Или пък, когато видя някой, който върви обратно на самото течение, просто защото го е страх да се пусне и да започне да гребе по течението, очаквайки големия водопад, по който трябва да паднеш, за да преоткриеш себе си. Тъпо е да се изразявам като някакъв поет, романтик, лирик или кретен (сещате се онази песен, нали?), обаче няма как иначе – това съм аз и такъв си се харесвам.

И понеже спирам да говоря, ще ви кажа, че искам да виждам повече позитивни хора, с позитивни емоции, ‘щото ми писна на шапката (олд скуул хумор) от мрачни, филмирани, емоционално-нестабилни и т.н. хора. Писна ми, ‘щото не живеем в шибан американски хай скуул сериал, а сме в България, 2010 година, на по 20 години сме (грубо говоря) и животът е пред нас. Вярно е, има някакви спънки, ама без тях не можеш да оцениш хубавите моменти, а повярвайте ми те са доста повече (независимо какво ви се е случило, винаги можете да видите хубавото). Айде със здраве (и с повече усмивки).

P.S. Очаквайте повече неща... ‘щото ми писна и да съм в креативна дупка. Bobby is back..

… and now is Out!