Клиширана любов

Hey guys,

Първият ми пост хъх. Ще спестя обясненията, за това колко дълго трябваше да бъда убеждавана да напиша нещо. Мисля да ви говоря за най-клишираната тема, която може да съществува в 21 век – любовта. Попринцип това не е в моята област, но вчера, ровейки се безцелно из фейсбук попаднах на някакво американско проучване, за това което децата имат да кажат относно любовта. Прочетох всички изказвания поне по три пъти и само затвърдих мнението си, че ние големите нищо не разбираме от любов. Факт е, че с израстването биваме насочвани към различни коловози, отпътуваме с различни влакове към спирката “Убеждения” и малко по-малко променяме своите възгледи.

До тук, нищо лошо. Само че някъде там, на някоя от множеството спирки, на които спираме изхвърляме на перона най-важното и значимо нещо (за повечето от нас). Изхвърляме най-безцеремонно истинското значение на любовта. После я клишираме, започваме да определяме наши измислени критерии за това, какво е любовта и се ограничаваме сами себе си. Някак си успяваме да направиме най-върховното чуство в нещо ежедневно, банално и даже досадно на моменти. Не виждаме проявата на любов, там където я има, само защото тя не отговаря на нашите представи. Често казваме, че някой е спрял да ни обича, без да си дадем сметка, че той го показва по съвършенно различен начин.

Екзюпери е казал : Моето цвете изпълни с благоухание цялата ми планета, но не умеех да му се радвам. И ние много често имаме цветя до себе си, но с времето започваме да ги превръщаме в бодливи кактуси, само защото забравяме какво е любовта. Тя е вечно променяща се, а ние имаме тенденцията да се застояваме и да гледаме назад, чакащи само това, което винаги сме очаквали.

П.С *Любов е, когато ти отиваш да си купиш нещо за ядене и даваш на някого повече от твоя чипс, без да искаш той да ти дава изобщо от своя*

С.