"Върви при другите намазани с грим..."

Отново започвам с песен... невероятна песен при това! Освен, че ми се е набила отвратително много в съзнанието, тази песен има един интересен текст, който реално е причината да напиша този пост. А именно:

I've been roaming around,

always looking down at all I see.

Painted faces fill the places I can't reach.

И тъй като уча в един ... интересен университет (НБУ), нещо постоянно ми прави впечатление - хилядите намазини, модерни лица (и мъжки, и женски). Впечатление ми прави не за друго, а защото забелязвам как в последните 15-тина години нашата българска социална култура се променила коренно. И въпреки, че като мъж нямам как да се оплаквам от това, че девойките се поддържат (това е меко казано...), има случаи, когато всичко е в едни невероятни мащаби и накрая просто оставам потресен.

Ето пример: преди няколко дни, по време на обичайната почивка между лекциите, пиех кафе с колеги на партера на университета и покрай нас мина "стадо" (не искам да има обидени жени...) натруфени и префърцунени (винаги съм обичал тази дума) девойки, които на пръв поглед бяха излязли от конвейра и бяха тръгнали да търчат из нашия красив свят. И да, въпреки, че имаше разлика (примерно в цвета на косите.. забележете, измежду тях имаше и брюнетки!), всичко бе някак като в сюрреалистичен филм... сякаш бях в Матрицата и това беше някоя бъгната програма (извинявам се за компютърния термин) - всички тези девойки (ако не се лъжа 4 на брой) бяха с мощно топирани коси, силикон (да, въпреки че не съм сигурен, съм готов да се обзаложа), двеста и петдесет метрови крака, обути в адски тесни дънки, прилично-големи деколтета, а по лицата им бе застинала една и съща физиономия - гримът беше толкова много, че когато решат да го свалят, той щеше да се отлепи като отливка от лицата им. ... Но още по жалкото в цялата ситуация е ... че това не е само в моя университет, не е и само в София...

Нашата цяла модерна социална култура е изградена върху един модел на външен вид и държание ("мутренски"-я такъв):

1) при мъжете това са огромните мускулести тела, носенето на анцузи, карането на страшно скъпи коли и свръх-арогантното държание тип "лошо момче".

2) при жените - вече описания в примера външен вид и държанието тип "страшно готина, лесна (или точно обратното - адски надута) и, с извинение, куха кукла".

И въпреки, че това не са съвсем задължителни образи, в които всички влизат (слава богу!), те са един сигурен начин да бъдеш смятан за "вървежен" и да имаш купища успехи с противоположния пол, а понякога и професионални такива.

Но за моя голяма радост (и с това приключвам), някъде там виждам светлината в края на тунела - виждам, че в моето поколение (и силно се надявам в следващите) има една тенденция, която малко по малко избутва тези два социални калъпа, по които се изливат постоянно нови клонинги, които завземат местата за социален живот. Тази тенденция, за която говоря може би идва от западната култура, която навлиза с бързи обороти в нашето балканско общество. Тази тенденция, за която говоря, въпреки това, че не бива възприемана от всеки, е по-добрия от двата варианта (поне по мое мнение). И тук е момента да разкрия за какво говоря:

1) обличането и външния вид - силно индивидуализиране, граничещо с последните думи на модата (или поне доближаващо се), младежки (истински модерен) начин на обличане и използване на аксесоари, различни от обичайната мутренска малка чантичка (или паласка).

2) държание - в този образ, за който говоря, държанието е нещо отново силно индивидуално - всеки бива себе си (или поне се опитва), погледът малко по малко бива преместен от АЗ към ДРУГИЯ, което за мен е един добър признак за развитие. Арогантността отново е на лице, но в едни по-нормални граници, и въпреки че понякога "лошото момче" пак се показва, то е не толкова първично и агресивно, а сякаш изкарано от някое списание - с чувство за хумор и определено имащо стил.

И нека обобщя - балканските модели, доведени с тъй наречените "мутренски години", въпреки че все още е на мода, малко по малко започват да губи интереса си и да дават място на един западен тип изглеждане и държание, които напомнят, че освен тела, в тази няколко хилядна еволюция, хората са развили разум и социални качества. Но кога точно (и дали въобще), този мутренски модел ще изчезне... един господ знае. Важното обаче е, че малко по малко основата му бива разклатена (и отново трябва да отбележа, че той все още доминира). А както знаем - за да направим един своеобразен "преврат", трябва да започнем все от някъде тази социална революция!

Благодаря ви за вниманието и чао :)

P.S. знам, че песента в началото нямаше много общо с темата ... но е страхотна и трябваше да я постна все някъде из блога :D Затова... чуйте я при всички положения!

Bobby, out!

За онези, креативните мисли

Хелоу! Как сме? Защото точно в този момент аз съм 10 точки!

От известно количество време съм в едно нестандартно, но въпреки това страхотно настроение. Чувствам се някак креативно и просто не ме свърта на едно място.

В главата ми бушуват едни такива креативни мисли и идеи, които искат да излязат на бял свят и да създават каквото и да било творчество, но не мога да ги синтезирам в нужната "огнева мощ". В момента искам да пиша в този блог, искам да пиша разкази, искам да пиша вестник, искам да пиша за всичко! Искам и да правя музика (въпреки, че това няма как да стане... в никакъв вариант, в никоя паралелна вселена - нарачете го ... липса на талант). Искам и да чета - обикновени романи, неща по моята специалност (било то Пи Ар или обикновена реклама), искам да чета разни интересни неща в интернет, искам всичко! (но не съм някое виетнамче в реклама на българска банка!)

Чудя се - с кое да се захвана първо? За кое идеите ми ще стигнат най-много и ще успея да го завърша? И най-вече - кое ще ми е най-интересно? Не мога да си отговоря на тези въпроси, ама пък и не ми дреме. Просто защото мога да стоя в това си креативно състояние, да слушам красива музика и да се усмихвам тъпо. Но рано или късно, всичките идеи ще изригнат като вулкан и ще зарият всичко друго в съзнанието ми с една шарена пепел, от която ще се родят красиви неща - поне така си мисля.

И въпреки, че сесията ми наближава и имам да се занимавам с някои не-чак-толкова-яки неща, от известно време просто стоя и обмислям всевъзможни идеи и тяхната реализация - било то разширяване на блога и вкарване на още хора, които да пишат (какво мислите за тази идея? драснете по един комент), или пък създаване на семпъл студентски вестник с минимално финансиране, но много добра реализация и идеи, или може би задълбаване в интереса ми по психология и НЛП (невро-лингвистично програмиране), а защо не и хилядите други неща, които се вихрят в главата ми. Но стига съм ви занимавал, усещам, че започвам да ставам банален...

'Айде засега чао и да се надяваме, че поне някоя от тези идеи ще придобие реална форма и ще навлезе от царството на моето болно съзнание в нашата реалност!

P.S. чуйте [ТАЗИ] невероятна песен!

Bobby, out!

Утро в Бетонния свят (част 1)

Здрасти... тъй като бях осенен от една интересна идея, мисля да поразнообразя постовете в блога. От днес, в продължение на няколко (разхвърляни във времето) поста ще разкажа един своеобразен разказ, изобразяващ един обикновен, всекидневен човек, живеещ в света, който ние така добре познаваме и обичаме... Та нека започнем:

Част 1-ва : Утро в Бетонния свят

Гошо е като всички нас - обикновен, работещ, съвестен (но не винаги) човек. Сутрин, той се събужда, изпсува ранния час и става. Облича се и отива да се измие. После пуска телевизора, където попада на едни почти-еднакви предавания, различаващи се само по декора в студиата, водещите и техните нрави. Прави си закуска и сяда да я изяде, гледайки любимия си "сутрешен блок" по любимата си телевизия. И преди да замине за работа, той пуска своя компютър, за да провери фейсбука си и дали някой "онлайн" приятел му е писал.

След това, Гошо излиза от апартамента си и отива на работа или към университета (зависи от годините и социалния статус на Гошо, вие изберете кое) със своята кола втора употреба или с любимия на всички ни градски транспорт (изборът отново е ваш). Веднъж стигнал, той започва своята работа/учение (но това е тема за следващата част на разказа...).

По време на всичките си тези дейност, Гошо вижда само едно: докато е още в апартамента си, той вижда през прозорците само бетонните сгради, обградили го като затвор, вижда тераси, и някъде там, през отсрещните прозорци, той вижда други събуждащи се хора, вършещи същите дейности. Може би, през времето, прекарано в бетонната кутия, наречена дом, Гошо е видял поне малко от слънчевата светлина, озаряваща света навън. А когато излезе, нашият герой забелязва още бетон, мръсотия и зацапани цветове. Евентуално, но това става много рядко, той ще вдигне глава нагоре и ще види движещите се облаци, летящите птици и слънцето, което ще го заслепи със своята носеща-живот светлина.

По време на всичките си тези дейности, Гошо чувства само няколко определени чувства, каквито може би чувстват и повечето събуждащи се заедно с него хора: сънливост, нервност, чувства сивотата на ежедневието и обгръщащата го среда. Той има само едно желание: тези чувства да отминат бързо, но не се надява това да се случи...

to be continued...

Засега толкова... следващите части от "разказа" някой друг път.

P.S. идеята на "разказа" не е да ви поствам някоя от моите творби, а чрез повествование да се опитам да опиша света, в който живеем.

P.S.2. ще се радвам да чуя отзиви :)

P.S.3. няколко часа по-късно от постването на тази публикация, осъзнах, че едно страхотно стихотворение, което ми се е впило в главата, ще се впише идеално в тази картина. Затова ето - Самотният човек от Борис Христов.

Bobby, out!