"Извинявай" или история за една магическа дума

Здрасти.

Нещо отново са ме налегнали размисли по разни житейски въпроси. Този път, не за първи път, ме тормози конкретна думичка. Сега тя е: извинявай.

Тормози ме не за друго, ами защото в днешно време тя е заела едно странно място в общуването: или я употребяваш твърде често, или изобщо си я извадил от речника си (и въпреки че има изключения... за мен поне, те са рядкост). Затова нека разгледаме тези два основни варианта на употреба/неупотреба на тази магическа дума:

1) Понякога използваме извинявай твърде често: в света, в койти живеем се наблюдава тенденция или навик (не съм сигурен кое определение е по-правилно...), да се извиняваш за щяло и не щяло. Самата дума е станала неразделна част от нашето ежедневие, дали от любезност или просто навик. Буташ чашата кафе на колегата си - "извинявай", забравил си пижамата на гаджето си за пореден път у вас, неизпрана - "извинявай", преяла птичка нааква колегата ти по рамото - "извинявай", блъскаш се в дърво на улицата - "извинявай" (опа... има нещо сбъркано в последния пример... а, да - това, че е реален случай, който се е случвал сигурно на голяма част от нас или на наши приятели). И това, че да се извиниш за нещо, означава да бъдеш учтив, любезен, възпитан, или просто съвестен, не е нужно да го правиш за всичко във всекидневието ти, защото някои неща просто се случват и ние нямаме контрол върху тях. Още по-малко пък, може би за лошо, някой в днешно време ще обърне толкова голямо внимание на тези социални обичаи (ако греша, ще съм радостен да ме опровергаете).

2) От друга страна стои моментът, когато не се извиняваш за нищо - ти си безскрупулното арогантно копеле на 21-ви век и няма да позволиш на никой да иска от теб нещо, било то просто една 4-срична дума. Въпреки че социалното общуване за нас е нещо, без което не можем, въпреки че погледът ни е обърнат към Другия, да си егоист в днешно време започва да става все по-модерно. Всеки един от нас малко по малко осъзнава, за жалост, че да мислиш почти и само за себе си не е толкова лошо (или поне аз наблюдавам такава тенденция, надявам се да греша...). Това, да направиш нещо лошо не трябва да те притеснява... напротив - по този начин ти ставаш различен... не си вече доброто момче, което има спокоен живот и не получава мацките. Ти си вече, както добре го нарекох по-горе, безскрупулното арогантно копеле на 21-ви век и по този начин ставаш вървежен (по дяволите, опитвам се да видя проблема в цялата тази картина, но нещо все ми убягва...).

Но няма ли някакъв начин за съчетаване на тези две противоположности. Няма ли начин, както в Будизма (нещо ме е хванала тази вълна), да изберем средния път. Има разбира се (и тук се сещам за една стара глупава реклама на едно глупаво предаване по една от големите телевизии, но да не се откланям от темата) - средния път, поне за мен, е принципа: Правиш нещо. Защо да се извиняваш, след като преди няколко минути/произволно количество време ти си желал това нещо и рано или късно си го постигнал? Ще се извиниш тогава, и само тогава, когато усетиш, че си преминал границата, че постъпката ти, въпреки, че е желана, е грешна или просто води до неприятни/лоши последици.

Нямам представа дали съм прав, нямам представа и дали аз самия спазвам този "мой" принцип. Знам само, че има нещо сбъркано в цялата ни социална система и начина ни на общуване... затова и мисля по-често да пиша по проблеми именно от тази обширна тема. Засега стига толкова... достатъчно ви тормозих с моите глупави мисли и размисли. Лека нощ и до скоро :)

Bobby, out!